Търсене  съкратено: | детайлно:
Абонирай се за
Бюлетин
Cледвай ни във
Facebook
RSS Feed Генератор
Избор на категории за RSS

времето 12.11.18

 
     
 
    9.6°   9.4°
 
Асеновград   Пловдив   Пазарджик   Кърджали
 
начало     Нашенци в чужбина     Един ден в Париж
Един ден в Париж
от 07.07.2018 20:33       Автор - Никола ФИЛИПОВ Сподели във Facebook Сподели във Twitter

Случайно разбрах, че съм сеньор. Всеки, навършил 60 години в Англия, ставал сеньор и придобивал редица привилегии и отстъпки в цените на пътуванията и услугите.

Съблазни ме офертата на експреса „Евростар” за сеньори – еднодневна разходка из Париж. Затова купувам билет от Кингс Крос Интернейшънъл в Лондон с огромно намаление и тръгвам. Заедно с билета получавам джобен план на Париж и метрото му, както и листовка с кратки напътствия. „Пазете се от джебчии! В Париж има много престъпници, пазете си багажа и не се доверявайте на никого!” Това е основното предупреждение в листовката.

Влакът тръгва. Още е тъмно, пет и половина през ноември. След Стратфорд в ясното време профучават край нас дървета и сгради. Скоро обаче навлизаме в тунела под Ламанша, английския Чанъл, и вече не се забелязва нищо извън вагона.

Докато поразгледам джобния пътеводител на Париж… позвъняват и двата ми мобилни телефона. Ха, че кой ще ми звъни пък толкова рано? А и каква е тая мрежа, дето има покритие в тунела? Я да видя! Охо-о! „Добре дошли във Франция. Френският Ви снабдител ще добавя по 11 евроцента към всяка минута разговор, проведени от вашия мобифон. Приятно прекарване!” И още не успял да видя дали съдържанието на другото съобщение е същото, слушам по влаковата радиоуредба: „Навлязохме във френска територия. Преместете си часовника с един час напред.”

Поглеждам през прозореца – сива мекота. Мъгла. Тук-там в сивотата се появяват и изчезват вятърните мелници на Дон Кихот и Санчо Панса. Ама нали уж Англия беше „Островът на мъглите”, как така се обърка този свят?! Ние хвърчим по издълбан в земята улей, а мъглявите светлини се появяват и изчезват встрани и над нас.

Два часа пътуване и ето го Париж! А от гара Норд можеш и пеш да отидеш до Лувъра. Никаква проверка, просто слизаш от влака и тръгвай накъдето щеш!

Купувам еднодневна карта за всички видове транспорт. Метрото само ще го пробвам, ей така – за сравнения… Защото най-добре се наблюдава всичко от втория етаж на градски автобус.

Излизам от гарата. Моментално се присламчват до мене двоица мангали и на примитивен английски ми предлагат евро на най-изгодни цени. Абе, имам си евро, оставете ме! Но не! Вървят редом от двете ми страни и искат да ми помогнат – предлагали всякакви услуги, включително екскурзоводски. Едва се откопчих от тях и ето че други двама тръгват след мен с подобни оферти. Ами сега?! Подплашен, правя кръгом и… отново вътре в гарата. Тук поне има и камери, и полицаи…

Виждам отстрани някакъв друг изход. Я да пробвам там, че искам да разгледам околностите. Още няма девет по тукашно време, закъде да бързам толкова? Не става. Същата история – десетки мургавеняци са окупирали отвън всеки изход.

Ето защо били тия предупредителни листовки, а също и по влаковата уредба. Мен са ме ограбвали жестоко в Истанбул, страх лозе пази. Но как да се измъкна от тая гара? Вече половин час търся начин. Най-после откривам топлата връзка на гарата с автогарата, директния преход. Ще взема автобус 42 до Айфеловата кула и разходката си ще почна оттам. Ядец! Втори етаж тук няма. Двуетажните градски автобуси били лондонска привилегия.

Минавам две-три спирки и гледам – огромна красиво скулптурирана и орнаментирана сграда. Мога ли да мина без снимка пред Парижката опера? Не, трябва да сляза. И след приключване на тази подробност хващам следващия автобус. Още не изминал и една спирка обаче – друга привлекателна сграда. Е, стига де! Снимам я през прозореца на автобуса, за да продължа. Но… следващата спирка се оказва площад Конкорд. Това вече не може да се подмине. Слизам и решавам, че из Париж трябва да се ходи само пешком.

Огромен площад. В Лондон няма подобен. Паметници, монументални сгради, виенско колело… Правя няколко снимки и тръгвам по моста на Сена. Пустота. В ранната ноемврийска утрин тук-там се мярка някой.

По средата на моста ще се разминем с младо симпатично момиче. Изведнъж тя се навежда пред мен и ми поднася откъм земята златна халка с полувъпроса дали от мен е паднала.

-  Не-е, аз не нося злато, не е мое… – уведомявам я най-учтиво.

-  Но беше пред вас, ваш късмет си е, вземете го!

-  Ама нямам нищо общо с този пръстен, моля ви! – опитвам се да се измъкна.

А тя уж гледа пръстена и продължава:

-  Охо-о, 18-каратов!  Браво! Пръстенът е ваш, вземете си го! – настоява момичето, настоява и накрая го пуска в джоба ми.

Вадя го и ме впечатлява тежината му. Докато прави втората крачка обаче, тя се обръща назад и ми подвиква:

-  Е, все пак, дайте поне нещо за кафе – това е много скъп пръстен!

Аз съм разработвал навремето Българския държавен стандарт за златото. И го познавам от разстояние, но каква ще е тая толкова тежка жълтеникава сплав? Любопитно. Е-хей, ударили са отвътре и печат – 18 карата, проба 750!

Бъркам в джоба си и случайно извадената монета се оказва две евро. Давам й я. На искането да й дам още, отново се опитвам да върна пръстена, но тя си тръгва.

Е, вече трябва да съм още по-предпазлив! Какви са ония двама бабаджани накрая на моста? Изчаквам приближаваща семейна двойка и следващите стотина-двеста метра, непрекъснато оглеждайки се, изминавам редом с тях. Вървя така, че отстрани да изглеждаме като компания.

Движейки се по южното крайбрежие на Сена, минавам покрай величествената сграда на Двореца на инвалидите и покрай Африканския музей. Правя снимки на мостовете и корабчетата, на пробилата  облаците Айфелова кула. Почти до моста срещу Трокадеро симпатична девойка се навежда пред мен и ми подава откъм земята златен пръстен халка, досущ като оная, дето вече притежавам.

- Падна от вас, вземете си я! – казва ми.

Сякаш сънувам. Взирам се в момичето – то май е същото. Как е възможно?!?  Разделяйки се, тръгнахме в противоположни посоки. Почти час измина оттогава. И как съм бръкнал с ръката си сега, та да падне от джоба ми този проклет пръстен! Тук има нещо много сериозно. Мистика! Каква ли ще е тая магия, омагьосаха ли ме? Та нали някога дори хипнозата на илюзиониста не ме хващаше, та се отказа и извика друг човек за номера си, какво става с мен сега?

Изпълнен с какви ли не съмнения, бъркам в джоба си и-и-и-и… хооп! Между монетите напипвам пръстена халка. Изваждам я най-демонстративно и я показвам пред носа й. Тя ококорва сконфузено очи и вече не на английски, а на някакъв румънско-френски избоботва две-три фрази. Макар че не познавам този език, основното разбрах – нещо като: „А-а-а, колега ли си, извинявай, помислих те за чужденец!”

Колега! Ха-ха-ха! Продаваме жълти пръстени в Париж. За колкото ни дадат. Или колкото успеем да си отмъкнем. О-о, не! И тук съзирам в близост подобни бодигардове. Явно след туй или ще ме оберат, или ще ме обвинят, че съм откраднал пръстена, или...

Денят е вторник и времето е студено. В ранната утрин опашката пред Айфеловата кула е с реципрочна стойност – не аз чакам да ми дойде редът, а заедно с екипа изчакваме да дойде още някой, да се позапълни малко асансьорът.

Величествен е Париж, погледнат от площадките на Айфеловата кула. И това съоръжение е било на косъм да бъде демонтирано след свършване на двайсетгодишния му договорен срок. Добре, че се е появило радиото да я ползва за антените си, а после и телевизията…

Горе духа вятър и е доста студеничко. Правя снимки накъм всички посоки. Впечатляващи са старите мостове на Сена, Трокадеро, Марсовото поле с Военната академия зад него, Нотрдам в далечината и другите забележителности на града.

След Айфеловата кула преминавам по моста пешком до Триумфалната арка и след разглеждането й – по улица Шан-з-Елизе чак до неповторимия Лувър. Тук се срещам с фейсбук приятелката ми Ани, най-щастливата жена, която съм срещал. Тя сама се признава за такава, което не се среща често. След Лувъра ми показва и забележителности, които ги няма в пътеводителя или са споменати някъде в края. Правим си снимки и пием кафе на най-горния етаж на Галери Лафайет – магазинът, съперник на Лондонския Хародс по големина, стокооборот и скъпотия. Накрая ме изпраща до гара Норд.

Да-а, не случайно Париж държи първенство по броя на посещаващите го туристи – по 30 милиона годишно. А освен описваните по туристическите указатели атракции всеки град си има и прикрити такива. Ако в Лондон това са върлуващите градски лисици, то в Париж са лисиците на два крака – пласьорките на фалшиво злато, които ме припознаха за техен колега.

Когато показах пръстена в Пловдив на мой познат, производител на златна бижутерия, той възкликна:

-  Ама наистина ли само две евро си платил за този пръстен? Значи не тя теб, а ти нея си измамил, защото в България тези халки от стари динари струват над десет лева!

Е, браво на мен! И Париж разгледах, и с пръстен от стари динари се сдобих! А и се повозих на един от най-бързите влакове в света – суперекспреса „Евростар”…

Ноември 2011

Коментари (0 коментара)

 
Въведете кода от картинката
 
 

най-четени

Един ден в Париж
Още снимки:
1
реклама