Търсене  съкратено: | детайлно:
Абонирай се за
Бюлетин
Cледвай ни във
Facebook
RSS Feed Генератор
Избор на категории за RSS

времето 26.06.19

 
     
 
4.7°   4.9°   4.8°   2.5°
 
Асеновград   Пловдив   Пазарджик   Кърджали
 
начало     Култура     Не сади лозе големо, съветва ни писателят Никола Филипов
Не сади лозе големо, съветва ни писателят Никола Филипов
от 08.01.2019 14:05       Автор - Сподели във Facebook Сподели във Twitter

На 14 януари (понеделник) ще излезе от печат 13-ата книга на писателя Никола Филипов. Редактор и автор на уводния текст е академик Марин Кадиев, а илюстрациите и корицата са дело на Николай Арнаудов, който вече не е между живите.

Публикуваме есето, дало наименование на сборника, рецензията на академик Марин Кадиев и биографична справка за автора със заглавията на издадените от него книги.

Не сади лозе големо

Не сади лозе големо,
не гради къща висока,
не води жена гиздава,
да ти е мирна главата,
да не си найдеш белята!

Така се пее в една българска народна песен. И едва ли ще откриете песен – аналог във фолклора на някой друг народ!

Древен арабски пътешественик разказвал за българите, че „като прояви някой от тях някаква способност, отсичали му главата и го оставяли на орлите” – пише Хайтов. При една и съща ситуация, ако другаде по света би почнала благородна надпревара или лоялна конкуренция, то в България цялата енергия ще се похаби в разни изяви на завистта.

Безобидна ли е за обществото завистта? Само отделни личности ли засяга тя?

Категорично не! Докато конкуренцията и съревнованието подпомагат развитието, завистта му пречи. Пречи на развитието завистта на началника, защото и най-хитроумната идея няма да бъде внедрена, щом е породена от негов подчинен. Нарушеният психоклимат в някои колективи най-често се дължи на завист. В училище завистта на учител към способностите на ученик може да доведе до отклонения в обучението и възпитанието му. Началници в областта на културата стигат до духовен садизъм, отричайки извисеното и давайки зелен семафор на кича.

У нас, като правило, добрите творци биват признавани едва след смъртта им!

Завистта на началника – в производствено предприятие, административно или културно и образователно учреждение, най-често спъва инициативата на подчинените, спъва прогреса, пресича пътя към успеха...

Завистта не знае почивка. Денонощно, в работни и празнични дни тя се стреми да унищожи човешките добродетели, произвеждайки омраза и злоба, ненавист и клевети…

Завистникът не се примирява с факта, че не може да отнеме от някого нещо, за да го използва за себе си! Как да отнемеш умствените способности или природните дадености на някого?! А още повече и да си ги присвоиш! Въпросът: „Защо той (тя), а не аз?” не дава мира и покой…

И за съжаление се оказва дотолкова характерна тази човешка слабост у нас, че Елин Пелин, наблюдавайки шопската народопсихология с мото „Не я да съм добре, ами Вуте да е зле”, е достигнал до извода, че „ако някога в България се роди гений, той ще бъде геният на завистта”.

Някои твърдят, че човек по рождение си е завистник, други мислят, че това качество се придобива или доразвива. У по-некадърните е по-развито – сякаш то трябва да компенсира некадърността им. Щастливи са онези, които успеят да го превъзмогнат – те се чувстват освободени от страшно зло. Други теглят оковите на завистта цял живот.

Добре е поне, че завистта мъчи оня, който завижда, тоест самия завистник. Най-голямото тегло на завистника е да гледа, че на друг му е провървяло или че това, което той не може, друг го може…

Външно завистта може да се прояви в две различни лица: злобно, крещящо или пък мълчащо, тайнствено. По-опасен е онзи завистник, който мълчи. Той се опитва да забие нож в гърба, ръководейки се от българската поговорка: „И аз да не видя, ама и за него да няма!”.

Според старите някога е имало по-малко завист и хората били по-задружни. Наистина – с обогатяване на материалната база, с духовното и интелектуално развитие, нарастват и се разширяват обектите на завистта. Но при всички случаи това качество не е ново, защото още Диоген бил казал, че очите на завистниците виждали и онова, което го нямаш. А Есхил добавя: „Не хулят само оногова, който не заслужава да му се завижда”.

В България завистта е получила такава всеобхватност, че дори в задгробния живот българите си завиждали. Всеизвестен е вицът за ада, където край един от врящите казани нямало дявол с вила. Нямало нужда, защото в този казан врели българи и не допускали някой да се понадигне – околните веднага го дърпали надолу.

Попаднали в чужбина, когато представителите на други народи си помагат взаимно, българите емигранти си устройват мръсни номера един другиму. Ако някой се е устроил по-добре или получавал повече пари, то трябва да се търси начин да му се навреди. Предателствата и наклеветяванията тук, както междувпрочем и в националната ни история, обикновено са свързани с нечия завист.

С разграбването на народното имущество при така наречената демокрация завистта се развихри. В основата на почти всички показни убийства в България стои завистта. Тя е първопричината за всяко преразпределение.

Издигането на редица некадърници в управлението, за сметка на скромно пребиваващи талантливи личности, също се обяснява със завистта. С цел концентриране на повече блага у наследника раждаемостта сред българите отдавна е под допустимия минимум. Българската нация загива, загива преди всичко от завист и егоизъм, загива, защото в България завистта е основна движеща сила.

Освен насочеността към материалното благоденствие на новобогаташите, наблюдаваме и интелектуална завист. Интересни случаи дочух по повод отпечатването на първата моя книга. „Какъв е той, та да пише книга!” – възкликвали мои познати. „Колко ли ще спечели?” – пресмятали други. „Е-е, голяма работа – оттук нещо, оттам нещо!” – пренебрежително махвали с ръка трети… Но на лицето на всеки от тях се изписвала характерна гримаса – апотеоз на завистта. И за лошотия: в подобни случаи завистта се оказва заразителна. Трансформирана в клюка или клевета, тя може да обхване цялата общност на познатите и да се прехвърли извън нея. Няма особено значение дали ще те обвинят в кражба, измама или плагиатство – важното е да се породи съмнение, че успехът не е лично твой или да се омаловажи колкото се може постигнатото…

Директорка на училище обяви конкурс за заместник-директор. Яви се кандидат – умен, инициативен, кадърен. Директорката анулира конкурса и обяви нов. С по-широка разгласа. Кандидатите станаха четирима. Начело класира, съответно назначи за заместник-директор най-некадърния от четиримата.

Директорката трябва да е сигурна, че заместникът ѝ няма да я засенчва, няма да е по-умен или по-инициативен от нея. Следващият в класацията също е некадърен – ако първият се откаже или нещо се случи, тя трябва да е застрахована. Най-кадърният е класиран на последно място, далеч да бъдат опасностите, да продължи спокойно да си живурка тя! Примерът е от асеновградско училище, а един от кандидатите бях аз.

Обикновено се завижда на познати, рядко, а и безсмислено е да завиждаш на непознати. Жена завижда най-често на жена – „женска завист”, а мъжете – на мъже. Нерядко се завижда на най-близките – брат на брата и сестра на сестра си – тъй наречената „братска завист”…

Американският писател А. Бирс пише, че да напреднеш – значи да намериш врагове. Какви врагове имат онези, които не са постигнали нищо в живота? Освен ако в някоя съседска или кръчмарска свада са си навлекли такива. Но това е мимолетно и незабележимо за обществото. Съвсем друго е, ако с нещо си се проявил, и то така, че името ти да остане за поколенията…

Трудно, трудно се примирява завистникът с онези, които го засенчват. Но нека поне знае, че „по-лесно е да понесеш удара на завистта, нежели да я изпиташ“ (Иван Вазов).

Учредихме в Асеновград фондация за подпомагане на местните творци. На едно заседание на ръководството заместник-председателят предложил да ми се отпусне някаква сума за издаване на третата ми книга, защото по това време със заплатата си едва издържах двама студенти. Една дама обаче завидяла на дрехите на жена ми и казала: „Жена му да си продаде коженото палто и да си подобрят финансите!” Намесили се и други завистници и благородното предложение останало без покритие.

Относно тази случка фрапиращи са и други качества от българската народопсихология. Аз не бях отправял прошения към тази фондация и не знаех нищо по случая. Веднага след завършване на въпросното заседание обаче човек от ръководството ме уведоми за случката, а до вечерта ми позвъни и друг. Този, другият, който според първия е бил твърдо против предложението, всячески се опитваше да ми внуши как се е застъпвал за мен, но не успял!

Българинът, избран на ръководен пост, смята, че историята трябва да започва от него. Всичко минало трябва да се изтрие, да се очерни, да се унищожи. Колкото по-заслужил е бил един човек, колкото по-голям принос е дал за народа и за историята, толкова по-безпощадна трябва да е съдбата му.  Примерите са много – посечен е Стамболов, заклан е Стамболийски, убит е Вапцаров... А в съвремието виждаме как непрекъснато се търси орезиляването на по-кадърните и по-достойните.

Българинът няма да допусне из своите среди велик човек. Преди да достигне величието, ще бъде ликвидиран или поне омаскарен. Така е от древността, та до наши дни!

В това отношение интернетът и новите медии са изключително услужливи. Достатъчно е един непредубеден човек да поразгледа уикипедията, за да се убеди, че колкото по-умен и по-кадърен е някой, толкова повече мошеничества и престъпления са му приписали. Та нали вече в България неосъдените хитрости се приемат за проявен героизъм!

„Ами като освободим България кого ще турим цар?” – подозрително питали Левски, смятайки, че той агитира именно с цел да стане цар. И никой никъде не се застъпил за него до бесилото, камо ли да го освободят.
А защо е трябвало да внасяме цар от чужбина, нима не е имало кадърен за такъв пост българин?! Нали Константин Иречек пише, че „българският народ се състои от три групи хора – бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри!”.

При една от последните ни срещи великият Николай Хайтов ми сподели: „Ако не се налагаше цял живот да се боря с хорската завист – щях да съм написал още няколко книги и създал поне още два-три филма!“.

Няма оправия там, де основната движеща сила е завистта. Там де цъфти завист – друго не може да цъфти!

Завистници, най-много трябва да завиждате на този, който няма способността да завижда! И ако някой се познае или припознае някого тук – вината изобщо не е моя!

Февруари, 1997 г.
Никола ФИЛИПОВ

Писател с естетическо светоусещане

Писателите биват два вида: известни и стойностни. Без съмнение поставям Никола Филипов във втория вид, защото като име може да не е достатъчно популярен, но творчеството му е ценно и ще остане за поколенията.

Тази публицистична книга „Не сади лозе големо“ има силни внушения върху читателя, защото е преживяна и премислена и представя панорамна картина на вчерашния и днешния български свят. Никола Филипов – изтъкнат краевед, поет и публицист – има остро чувство за време и пространство, за минало и съвременност. Неговият художествен поглед отскача от нас на Балканите или в Лондон, въвежда ни в детството и юношеството, през учителските години и обществената му дейност до елитен специалист в Института по цветна металургия, но навсякъде е искрен и истинен. Това е едно прочувствено вникване в отминалия тоталитаризъм и в днешната псевдодемокрация, където порочността доминира над човешката добродетелност.

В тези свои писания Филипов хем разказва увлекателно драматични човешки истории, хем анализира, но неговите разсъждения са точни и проникновени и изразяват напрегнато вътрешно състояние и чрез синтезиран и конкретно-предметен езиков изказ материализира своята рефлексия от заобикалящата го действителност. Всичко написано е естествено и органично, както самият живот. А героите му се самохарактеризират чрез речта и постъпките си и изявяват пълнокръвно душевния си облик.

Никола Филипов притежава изключителен усет и влечение към народопсихологията, към човешката характерология, но винаги търси и утвърждава стойностното и значимото у човека. И всичко това го изобразява без умиление и сантиментализъм, със суров и правдив реализъм. Главно към човешката личност в различни житейски ситуации са насочени всичките му усилия, ерудиция и многопосочните му интереси. Но той не е безпристрастен регистратор и осведомител на хора, случки и събития, а е вътрешно ангажиран с всичко, за което разказва. И е навсякъде участник. Не е дистанциран от изобразяваната реалност, а е сроден с нея и затова му вярваме.

Много е убедителен и развлекателен, когато разказва за нашите съседи, които живеят с неверни представи за нас, както гръцката пропаганда пуска слухове, че ние, българите, умираме от глад; за скопските кебапчета с големината на хапки и платеното македонско здравеопазване; за несметните богатства на Истанбул и хората роби там, които пренасят стоки със самари като работен добитък; за някогашните чудовищни „възродителни процеси“ в Гърция и Турция; за вековната омраза на сърбоманите към нас и т. н.  Абсурди, нелепости, фалшификации на исторически факти – Филипов ги развенчава, без да внушава ненавист и шовинизъм в нашия балкански комшулук.

Българският уродлив преход размести социалните пластове и предизвика емиграция на два милиона българи и помогна за деградацията на моралните ценности и за развихряне на частнособственическата стихия и необуздани политически страсти – това е също прицел на талантливото перо на писателя. Особено „Нашенските табиети“, както отбелязва Филипов, тоест ние деформираме всичко, до което се докоснем, и той споделя много откровено и мъдро, че ни пречи завистта. На тази морална категория е посветено великолепното есе „Не сади лозе големо“, дало наименованието на книгата и като че ли фокусира всичките му идейно-естетични търсения. Завистта е в основата на всички световни злини от древността до днес, твърди авторът и подкрепя с оригинални примери от човешката практика своите изводи. Той ни призовава да отрезвеем, да преодолеем този човешки порок и да докажем предназначението си, че човекът е преди всичко градивно същество.

Или защо не построихме комунизма и опорочихме хубавата идея – пита авторът и доказва, че крадем, лъжем, мамим, че създадохме привилегии за партийци и активни борци, тоест нови феодали, и то от посредствени и порочни хора. Много проблеми и въпроси поставя Филипов от нравствено-етичен характер и дава отговори и призовава да формираме в себе си човешки добродетели.

Никола Филипов има здрави родови корени и с трогателна благодарност говори за своите предци, преселници от Егейска Македония, които са изградили в него жизнено устойчива душевност и благороден характер. Той не е обременен с идеологически канони и идеологеми, но искрено разказва как се е съобразявал с тях, иначе не е възможно да се съществува в онова тоталитарно време. И как се създава култ към соцличностите на всички нива и се приучва към робско примирение, лицемерие и дори раболепие. Тези тоталитарни щрихи се изграждат от детството, за което пише със съзнание за отговорност и да не се фалшифицира миналото. Много битови моменти от младостта и интимния живот на Филипов ни убеждават, че и при най-сюблимни обстоятелства човекът със здрав разум може да се съхрани и да върви оптимистично напред. През своя наситен с интересни случки и събития живот той е преодолявал много драматични ситуации, защото притежава изключителна жизнена логика, която не допуска да го обсеби отчаяние. И всички тези вълнуващо разказани истории са плод на точни и правдиви наблюдения, без измислици и конюнктюрни съображения и са точна картина на днешното ни битие.

Един от разделите в книгата е озаглавен „Човек да е човекът!“ и това съждение е мотото на тази творба. Филипов осмисля значими нравствени категории и чрез конкретни примери доказва тяхната същност. Например какво значи съвест и двуличие, смях и приятелство, нещастие и отговорност или английско гостоприемство, руски тост и някогашния съветски човек. Разкрива много добродетелност и порочност, които носим и ние, българите. Но той не натрапва, нито поучава дидактически, а внушава чрез конкретна образност миналото и настоящето. Дава ново познание и предлага спасителни идеи как може да се промени въобще действителността, защото той е един синтез на рационалното – по професия е много качествен физик – и писател с естетическо светоусещане.

Никола Филипов пътува ден след ден из България и Европа (главно в Англия) сред необичайни пространства и открива нови хора, нрави и разнолики човешки стойности и чрез тяхното изобразяване ни просветлява и очертава оптимистични човешки хоризонти.

Академик Марин КАДИЕВ,
председател на Съюза на независимите български писатели     


Авторът Никола Лазаров Филипов  е  роден през 1948 г. в Асеновград. Завършил е висше образование в Пловдивския университет и следдипломна квалификация към Техническия университет в София. Пише още като ученик и има публикувани близо 600 статии, очерци, разкази и стихове в  над трийсет български и чуждестранни вестници и списания.

Публикувал е тринадесет самостоятелни книги, от които две издадени на английски в Лондон и една на руски език в Москва. Някои от книгите му са претърпели по две и три издания, а сайтът „4ети.ме“ е определил книгата му „Що е то Лондон и що прави нашенецът там“ като една от най-търсените и четени книги от български автори.

Филипов е член на Съюза на независимите български писатели и на Международния съюз на писателите и журналистите. В последните две десетилетия живее предимно в Лондон.

Книги от същия автор:

„Воден през вековете” (1996)
„Как да икономисаме 30% от електроенергия” (1996)
„Пленена душа“ (1996)
„Що е то Лондон и що прави нашенецът там“ (2007, 2010 и 2012)
 „Свети Кирик“, Горни Воден, Долни Воден“ (2011)
„Златна ябълка“ (2014, 2016 и 2018)
 „Bulgarians Around London“ (на английски език) (2014)
„Наш Лондон“ (на руски език) (2015)
„Воденски манастир „Свети Кирик“ (2016 и 2018)
„Из турския Кипър“ (2016)
„Четверодословие“ (2017)
„Why Brexit? Here is why!“ (на английски език) (2018)
„Не сади лозе големо“ (2019)

Коментари (0 коментара)

 
Въведете кода от картинката
 
 

най-четени

Не сади лозе големо, съветва ни писателят Никола Филипов
Още снимки:
1 2
реклама