Търсене  съкратено: | детайлно:
Абонирай се за
Бюлетин
Cледвай ни във
Facebook
RSS Feed Генератор
Избор на категории за RSS

времето 21.11.17

 
     
 
    8.9°  
 
Асеновград   Пловдив   Пазарджик   Кърджали
 
начало     Култура     „Тайната вечеря на Дякона Левски” в Асеновград
„Тайната вечеря на Дякона Левски” в Асеновград
от 10.11.2017 11:54       Автор - asenovgradnews.com Сподели във Facebook Сподели във Twitter

Театър „Българска армия” ще представи на 29 ноември (сряда) от 19.00 часа на сцената на НЧ „Родолюбие-1873” „Тайната вечеря на Дякона Левски” от Стефан Цанев. Режисурата е дело на Асен Шопов, а ролите изпълняват Веселин Калановски, Веселин Ранков, Антоанета Добрева-Нети, Милен Миланов, Георги Новаков, Стойко Пеев, Александър Дойнов, Георги Къркеланов, Иван Радоев, Тигран Торосян, Радосвета Василева, Владислав Виолинов, Иван Налбантов, Луизабел Николова.

Асеновградската публика ще може да се срещне с вечно живите национални герои, които Стефан Цанев обезсмъртява. Той не прави от тях икони, а запазва човешките им качества и недостатъци в преследване на величавата идея за свободна България.

Действието се развива само в една-единствена нощ – нощта преди обесването. Моментът, в който Дякона ще изповядва сам себе си, а зрителят ще се опита да намери отговор на стряскащите и до днес въпроси за предателството, за идеалите, за цената на свободата. Тези теми от сюжета са скелетът на представлението, върху който актьорите трупат плът и душа.

Билети ще се продават на касата на читалището след 13 ноември (понеделник).

Цена на билет: 10 и 12 лв.

Предварителни резервации на места се приемат на тел.: 0898 293 951.

НАРОДЕ????
 
Пишейки преди 30 години трагедията „Тайната вечеря на Дякона Левски“, покой не ми даваше един въпрос, не ми дава покой и днес: защо този човек, когото сега всички смятаме за велик и за светец, в когото сега всички се кълнем – защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички? Защо повечето негови сподвижници свидетелстват против него в турския съд? Само от страх ли?

Във възрожденската ни иконография Каравелов е умният, Ботев е геният, Левски е храбрият. Според мен най-умен е Левски. Със своите идеи той изпреварва времето си поне с един век и разминаването му с неговите съвременници е било неизбежно.

Никой друг, освен Левски, не се е опитвал да надникне отвъд свободата. Как ще се освободим – с чети ли, без чети ли, или с комитети, чрез просвета или с оръжие, сами ли или с чужда помощ? – това бил спорът. Тук, впрочем, било първото разминаване – за разлика от всички други, Левски е вярвал, че ние трябва сами да се освободим „с една обща революция“. Всички други – и Раковски, и Каравелов, и Общия, и Бенковски, и Стамболов, и Ботев дори – ако трябва да си говорим честно, са гледали на четите и на легиите, на бунтовете и на въстанията само като на повод да се предизвика намесата на великите сили („да се вдигне пушилка“, „да се отвори рана“), за да ни освободят, както, впрочем, бе освободена България... А какво ще бъде, след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България – за това никой не мислел или поне не говорел.

А Левски се интересувал преди всичко от това:

„С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление).

Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна  система (конституционна монархия), то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт.“

(Тъжната истина е, че още тогава най-близките му съратници презрели и отхвърлили идеята за демократска република – тези думи на Левски били зачеркнати от Устава на Българския Революционен Централен Комитет...)

„Този документ няма равен на себе си в освободителните борби през ХІХ век – казва проф. Николай Генчев. – Нито в гръцкото, нито в сръбското, нито в италианското, нито в румънското, нито в някое друго освободително движение преди и по времето на Левски.“

(Бих добавил: и дълго след това. Републики се установяват в споменатите държави след 70-80 години...)

В идеите на Левски имало и нещо друго, което още по-силно стреснало тогава българите:

„Всичките народности – Българи, Турци, Евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един Общ Закон, който по вишегласието от всички народности ще се избере.

Ний няма да гоним турският народ, ни вярата им, а царят и неговите закони, с една дума –  турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин. И за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът.  Всичките народи щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът. Така ще е в наша България!“

В ония години на „всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяванието на девойките ни и на жените ни все от турчина“ – да преодолееш кръвната си робска омраза към поробителя и да говориш, че „няма да гоним турския народ, ни вярата им“ – това е било равностойно на Исусовото „обичайте враговете си!“, само че не абстрактно, а конкретизирано – затова още по-болезнено и още по-непостижимо.

- Няма да ги гоним ли? Както те нас трепят сега, така и ний ще ги трепим, гробищата им ще изорем, джамиите им ще срутим, ще ги гоним до девето коляно и тях и Господа им, както те сега гонят нашия Господ! – това бил естественият и справедлив вик на роба, робът е прокълнат да мрази, а Левски говорел като свободен човек, той може би е бил единственият свободен българин в онова робско време и трудно е било на робите да го разберат.

Но и това му било малко на Дякона – чрез себе си той поставял пред хората непостижими лични морални норми:

„Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв, не да видя себе си на голям чин... защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, тряба сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека и по-долна работа... ако щат ме нареди да паса и патките.“

Сиреч: бъдещата ни държава трябва да управляват умните, а не заслужилите.

Ти чувал ли си, българино, такова нещо някога да се е случило някъде, хеле пък в България: някой да се докопа до властта и доброволно да я отстъпи на някого, понеже главата му сече повече?
Няма и да се случи. Думите на Левски: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя –  губя само мене си“ – днес са обърнати наопаки: ако печеля – печеля само за себе си, ако изгубя – губи цял народ...

А ако утре Народното събрание приеме Наказателния закон на Левски: „Който злоупотреби със служебната си власт за своя изгода – да се накаже със смърт!“ –  представяте ли си какво ще стане в България?       

Да, идеалистът е опасен и възхищението от него лесно преминава в омраза.

Има обаче и друга една причина, която накарала народа тихомълком да се отдръпне от Левски, за тази причина никой не споменава, тя не е и за хвалба, но нека си я кажем – не за друго, а защото може би под този камък е спяла змията на предателството?

За бъдещата революция трябвало оръжие, трябвали пари. Заплашителните писма до чорбаджиите не подействали, както казва Левски: „Няма друг народ, на когото богатите хора да не са дали два гроша за свободата.“ Няколкото терористични опита за ограбване на чорбаджийски и турски каси също излезли несполучливи.

Тогава на Левски не му оставало нищо друго – разпратил до частните революционни комитети писма, в които нареждал:

„Всеки член по-скоричко да гледа да принесе десятокът си от всичкото си имание веднаж завсякога, освен това да побързат по-скоро да дадат и по 10 (десет) лири турски за пушка иглена, която ще му се даде. Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертвува.“

Като чул това, българинът се свил в черупката си като охлюв: българинът по-лесно дава живота си, отколкото имота си. Не само от алчност: животът е твой, засяга само тебе – да го дадеш не ти е толкова жал, а от имота зависят децата ти, семейството ти, свободата не се яде...

Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левски с народа. („Лесно му е на Дякона – няма ни дете, ни коте...“) И не случайно в някой от последните дни на декември 1872 (в последните дни на своя живот), на една от последните странички в прословутото си джобно тефтерче Левски е написал една самотна дума:

Народе????

С четири въпросителни.

Почуда ли е това?

Изненада ли?

Недоумение?

Или ужас?

Или е питал нещо народа?

Какво го е питал?

Тези въпросителни ще продължат да скърцат в нощта на нашите съвести като бесилки.

Кой ще отговори?

Стефан ЦАНЕВ

Коментари (0 коментара)

 
Въведете кода от картинката
 
 

най-четени

„Тайната вечеря на Дякона Левски” в Асеновград
Още снимки:
1
реклама